Billy Hlapeto x D3MO x BREVIS - Баба / Baba (OFFICIAL VIDEO)

 "НЕ МИ ЗВЪНИ"

Не ми звъни!

Спести поредното разочарование,

спести ми болка и сълзи,

да пълня времето изпразнено!

Като на "пауза", в която ти

искаш да съм съдържание,

а когато живота ти кипи,

от мене нужда няма.... оправдания!

Не ми звъни!

Ти, личния си избор - шумно огласи,

на везните свои - сложи ясни очертания

в ляво - обич, в дясно - лъжи и празни обещания!

И прошката по нищо не личи,

защото Прошка няма - сякаш наказание!

Не ми звъни!

В роля подозрително обличаш

всяка дума, всеки жест и обещание...

В студения ти поглед все личи,

че всяко действие е твое отрицание!

Служебна обич няма,

няма грижа от която да боли,

ако в сърцето и ума са ясно очертани

действията, с които ти

показват обич и терзание - въпрос на съвест е дори...

Не ми звъни! 

Уморих се от оправдания и лъжи

и грешки в себе си да търся,

да обвинявам дните си дори,

че Вселената за нещичко ми връща!

Не ми звъни!...

и аз няма да ти звънна!

И знам, че много ще боли...

За теб не знам ..., но в мене ще гори

любовта, на която не отвърна!

А своя "ИЗБОР" си пази...!

По изборите наши, личи ме и отвънка

кое ценим и на кое държим... уви...!

Подаръка е най-свещен,

когато не е вещ закупен с пари,

безценен е тогава, когато свое "Време" подаряваш!

Не ми звъни!

Завличаш двама ни в гнетяща тишина,

в спестени и преглътнати слова.

И сол не сипвай в раната кървяща...

преживяхме толкоз болест и беда

боли от безразличие скрежащо!

Аз нямам право да те наранявам,

мой морал, а и законът е такъв...

защото Майчицата може само да Създава!

06.02.2022

 "ЖИВОТ"


Споменът за образа е мътен и неясен, но усещането което завладяваше се връща отново и отново. Назад в годините, дълбоко в спомените, ... даже гласът е забравен!
 "Това ли беше?" -  въпрос, напоен с толкова тъга от стъпалото на натрупаните години...
 "Забравено ли е?" - сълза, трупаща се в ъгълчето на окото, а имам ли право да плача...
 "Ще забравя ли?" - едва ли! Идва време, което ще преживявам благодарение на спомени.
  Търся те, а самата аз съм се изгубила в началото на старостта. Вече няма значение как изглеждам, подарих суетата нарочно на една лятна буря. Приех и правя компромиси - очевидно помъдрях. Вече нищо не е същото, макар морето още да има вълни...
 Посрещам и изпращам деня със Смъртта - това избрах да работя... и не става по-леко или лесно, защото си в непрекъснат режим на равносметка. Толкова е лесно да свърши "Смисъла" и всичко ценно в миг да изчезне! И кое беше Важното от това да си жив ... вече със сигурност знам - Страстта! Онази страст, с която хващаш ръката на другия и си готов на всичко! Страстта, която те води към решения, грешни или не, няма значение. Страстта да искаш, мечтаеш, докосваш, като полет с който излиташ и неповторимото усещане, когато се отделяш от земята.
  Колко "полети" преживях? С кого "пътувах"?  - не броих вълните в морето. Сега седя на брега и гледам полета на птиците, дано ги виждаш и Ти!

 Моят полет приключи - проста аритметика, жизнен цикъл. Затварям като прочетена книга Живота, а написаното по-горе е просто ЕПИЛОГ, последна част от сюжета. И в този край изникна Твоя образ, спомних си чувството за Страст, беше адски отдавна, дали още те има...?

                         
                                                                                         
03.11.2019

След "ЗАТВОРА - FB"

от:	"Facebook"	дата:
до:	Таня Здравейте Таня, Получихме заявка да изтрием безвъзвратно вашия акаунт. Акаунтът ви е деактивиран на сайта и ще бъде безвъзвратно изтрит след 14 дни. Акаунтът е планиран за изтриване.

 Само ако бях знаела ..., а отне толкова години!
 Дали изчерпване или помъдряване /дано е второто/, но решението да се разделя със социалният, виртуален живот дойде изведнъж, като гръм от ясно, синьо, лятно небе.
 Месеци наред, години все едно и също утро, едно и също начало на деня. Ако се замисля, това бяха седем години от моя живот. Ритуал, който беше вкоренен и не търпеше за ума никаква промяна. Раздялата бе немислима, защото навиците са в доста случаи стабилност за психологически комфорт, независимо дали поддържат добродетел за психично здраве или осъзнато-неосъзната  невроза.
 Връщайки се към онзи ден, в който се реших  на"суицида" върху своя паралелен живот във виртуалното, намирам много причини за това, и не като оправдание за постъпката, и не като някаква носталгия за навика. Спомена за този ден, продължава да носи огромната наслада от решението и в същото време и до днес търся отговора на въпроса: "Защо не прозрях това по-рано?" Както след разрухата на дадена връзка, когато единият  обвинява другия, че му е ограбил добрите години. Да, Фейсбук открадна моите години ... и аз доброволно му разреших да го стори.
 С опита събран от "жертвените" години, разбрах доста неща и за себе си. Ние търсим одобрение през целият  живот и това е изконно право на всеки разумен човек. Одобрението значи, че там където влагаме своята емоция и труд, делата ни биват оценени. Одобрението носи моралната подкрепа да продължаваме напред и дава насока дали сме харесвани. Във виртуалното, обаче това одобрение е Лъжовно. То не е обратната връзка необходима  за нас. Одобрението в повечето случаи е един служебен/рутинен "лайк" или коментар, но много далеч от искреността на реалното. И така улисани в замазано за съзнанието "харесване", ние заблуждаваме реалността си, а мисълта да се разделим от "света на щастието", след време става немислимо. И ден след ден, без даже да се усетим, сме в границите на Зависимостта. Пълен абсурд е да изтрием профила, който е станал показност за перфектния живот, който водим. Там, ние сме онези, които владея ситуацията. Там, ние вземаме решение с кой да сме приятели и на чия кауза принадлежим. Там, имаме смелостта да изказваме мнение. Там, гледаме от снимките усмихнати и самонадеяни. Там, пътуваме, готвим, сгодяваме се - женим, а децата са великото ни постижение. И ден след ден ставаме все по-щастливи, без да осъзнаваме, че след всяко утро и залез сме все по-далеч от живота!
И идва деня, когато ти харесва вече само този начин на съществуване. Бързаш през истинският за да има време за нереалния. Вече няма значение, каква емоция преживяваш, важното е тя да бъде заснета-тагната-публикувана, за да трупаш дивиденти на задоволство. Всяко преживяване се свежда до мисълта да го споделиш, защото си в обсесията да поддържаш онзи живот, който всички мислят, че водиш - даже вече и ти си вярваш с цялото сърце. Тръгваш на път - трябва да се отбележиш от летището или където се намираш. После пристигаш, но не откъсваш очи за да следиш, колко хора харесват  предишната публикацията. "-Аууу, колко хубав изглед!" - снимаш и споделяш, и пак следиш онзи паралелен живот .... никакво време нямаш наистина да се потопиш и отдадеш на това пътуване, ваканция, емоция. После гордо се връщаш у дома, накачваш снимки, пишеш есета за прекрасното преживяване, но ти не си бил там истински, защото през цялото време си мъкнал на плещите си виртуалния живот, с който вече е немислима раздялата.
Други хора не са склонни да споделят много, но те пък не могат да минат през деня си без чисто човешкото воайорство, да сверят часовника на своя живот с останалите, за да убедят разклатените си представи, че и  тяхното съществувание тъне в прекрасност и щастливение. И понеже не са убедени в това, и те влачат зависимостта да поглеждат често в Измамния свят на "щастливите хора".
 В крайна сметка, да искаш да имаш Профил, да му подаряваш живот, време, емоция - е нищо повече от абсолютното, лично съгласие да абдикираш от реалното   съществуване. Защо трябва да подариш време на детето, което има рожден ден, когато може цял ден да събираш поздравление за Празника му в мрежата? Защо трябва да потънеш в прегръдката на любимия на някое прекрасно място, когато трябва да следиш колко "лайкове" и коментари има публикуваната снимка? Защо трябва да живееш в реалността, че тя не е Нищо без да бъде споделена, но само онази реалност, където сме безгрешни, самоуверени, знаем и можем всичко? Едва ли сме склонни да споделяме  грешки или ситуации, в които няма да имаме харизмата и симпатичността на онези, които искаме да бъдем! Познавам доста хора, които срещнати в реалното, едвам поздравяват, но във виртуалното са толкова словесни, че се чудиш дали са те!? Познавам хора, които са зад каузи от обществено значение, но никога не са били в полза, освен с присъствието в нереалността, а живота е Дела, не само думи. Познавам хора, чиито деца отдавна не са целунати, прегърнати ..., но техните родители от сутрин до вечер споделят, колко са горди с тях.
 Познавам и себе си - идвам  точно от този свят на измама и бягство. Идвам от "Затвора на виртуалното", който сама  градих тухла по тухла  цели седем години. С нищо не съм по-различна от Вас. И аз искам щастие, успех, просперитет, уважение и любов. Разликата обаче е само една -  СЕГА искам всичко да е реално и истинско, вече нямам потребност от одобрението на ничии очи или думи. Имам Самодостатъчност и това не е самонадеяност, а Самоуважение!
 Сега имам утрото, деня и залеза! Сега имам живота си!
 Всяка минута и емоция са лично мои! Вече няма какво да доказвам, освен на себе си, че искам, че трябва, че мога - все неща, които изискват усилията на реалността в дела, труд, себеопознаване, и това неминуемо води до онази Мъдрост, когато не си щастлив заради другите, а единствено заради себе си и хората, които обичаш!
 КАКЪВ ПО-ПРЕКРАСЕН ЖИВОТ ОТ ТОВА!
 ЖИВОТ СЛЕД ЗАТВОРА - НО САМО СЛЕД ЗАТВОР МОЖЕШ ДА ОЦЕНИШ СВОБОДАТА!

 11.08.2016